Какво си мислят поетите на Газа, докато над тях падат ракети и бомби…

Халед Джумаа

(копирам този текст от стената на Мая Ценова във Фейсбук, защото го намирам за прекрасно описание на всичко онова, което не успяваме да видим в телевизонните репортажи от бойните действия и което,всъщност, е най-важното: как отеква тътенът на войната в сърцата на хората, които я преживяват и оцеляват физически).

Най-опасното от онова, което се случва във войната, е онова, което остава неказано, неснимано, за което не се говори. Това не са просто истории, разказвани тук и там, за да събудят съчувствието на хората и да предизвикат сълзите им – това е истинското престъпление срещу човечеството, престъплението, към което никой не се обръща, защото гласът на кръвта е винаги по-силен, но трагедията в края на краищата е трагедия и голямата трагедия не бива да заличава усещането ни за малката трагедия. Това не е сравнение между ставащото в държави, напреднали в демократично отношение, и ставащото в Палестина, и по-точно в Газа – това е опит да се даде представа за това, какво означава да съпреживееш ситуацията на война, дори ако домът ти не е бомбардиран, синът ти не е убит и съпругата ти не е ранена.

Първото от нещата, за които ще говоря, е звукът на ракетата и нейният невъобразим калибър. Какво е въздействието на звука от ракетата на самолет Ф-16, Дори когато не убива и не ранява, ракетата, чийто калибър варира от минимум 250 до над 1000 килограма, а самолетът заради собствената си сигурност не може да пуска на повече от 2700 м и затова обикновено звукът му не може да се чуе, както и звукът на ракетата, когато пада от него. Изведнъж чуваш звук, който обикновено се разнася след експлозията, защото скоростта на експлозия на ракетата е много по-голяма от скоростта на звука. Въпросът не е само в експлозията, която ти дава представа за Деня на Апокалипсиса, а в трусовете, които се получават след експлозията. Израел изпитва вид ракети за разрушаване на тунели, които предполага, че съществуват в района на обстрела – и ти чуваш звук, който първоначално прилича на тройна гръмотевица в открито море, преди него небето се е осветило за мигове, след него идват трусовете и преди да се съвземеш от шока от ракетата, идва следващата и не можеш да започнеш да броиш, за да знаеш кога ще свърши, защото те нямат определен брой – веднъж например обстреляха един министерски комплекс в съседство с моята къща с тринайсет ракети. Важното е, че ракетата, ако не те убие или рани, останалото зависи от положението ти в момента на експлозията и – дали спиш? Или пиеш чай? Или стоиш на прозореца? Оставен си на шанса за реакция на своето тяло, в някои случаи падаш на земята под напора на горещия въздух, предизвикан от ракетата, или прозорецът излиза от стената, прогласявайки края на своята съпротива, или кутиите с чай и захар падат от рафтовете по пода, или намираш съседа си пред вратата на своя дом, след като трусовете са го тласнали извън неговия – и всичко това е свързано само със звука от ракетата, колкото до нейното действие, никой не е оцелял, за да ни разкаже за онова, което става, когато ракетата падне край него.

Второто е ужасът и очакването в случаите, когато няма бомбардировка. По време на война се променят параметрите на тялото, формата на очите, чувствителността на нервите, слухът се изостря, обонянието става по-силно от кучешкото, начинът, по който кожата среща въздуха, дори формата на времето се променя. Тази промяна не се свежда само до един фактор, а се влияе от страха на децата, твоя собствен страх, миризмата на въздуха, душите, които плуват във въздуха, ужасяващото мълчание на майките, тревогата на бащите, които се опитват да я прикрият – по време на война се превръщаме в нещо друго, нещо средно между човек и машина.

Третото е усещането за сигурност. Във всички войни има страни и онзи, който не е страна във войната, може да усеща относителна сигурност, а в Газа няма такъв разкош – ти си изложен на смъртта, независимо дали си страна в битката, съсед на страна в битката, съсед на приятел, който има братовчед на страна в битката, но това, разбира се, не пречи да те бомбардират дори без наличието на нито един от тези фактори, както се случи с четирите деца Бакр под погледите на многобройна група чуждестранни журналисти.

Четвъртото нещо е свързано с усещането ти, че се превръщаш от жертва в палач – защото как би се почувствал, ако са бомбардирали твоя дом, а си видял да го показват в западните новинарски емисии като нещастен израелски дом, взривен от ракети, долетели от Газа. Друга трагедия, на която си подложен, след трагедията да те бомбардират, трагедията да те убият, трагедията да те откраднат от самия теб и да ти забранят да крещиш – по време на война чувстваш също колко си сам, никой и нищо не е твое, всичко е против теб, дори вратите, телевизорът, въздухът, хората, тълпите, особено когато чуеш фраза като: Израел има право на самоотбрана.

Петото нещо се отнася за след бомбардировката на къщите – в случай, че си оцелял под ракетите. Къщата е мястото, в което отглеждаме спомени, и когато Израел бомбардира къщите (в този смисъл), той убива живота на онзи, който живее в тази къща, дори ако самият той не е вътре в нея. Не са ли спомените, които сме отгледали в разрушените къщи, части от самите нас? Нима разрушаването на пространството, в което сме отгледали тези спомени, не е разрушаване на част от самите нас – такава, каквато са ръцете ни, главите ни, сърцата ни?

Шестото е въпросът за ранените. Например в касапницата срещу семейство Батш в една и съща атака бяха поразени петдесет души – от тези поражения на тридесет и двама души бяха ампутирани крайници, о тъй като размерите на смъртта бяха големи, тези поражения се оказват далече от акцента, а след всяка война Газа излиза с хиляди инвалиди, които биват споменати само като една от цифрите във военната статистика.

Седмото нещо е свързано с психологическия фактор. Как можем да си представим състоянието на хора, подложени на целия този натиск, без да могат да крещят и да плачат – независимо дали претърпелите поражения от звука на ракетата, или загубилите дете, родител, приятел или познат или всички заедно? Познавам приятел, на когото през 2008 г. танковите снаряди изгориха библиотеката – въпреки че е интелигентен и осъзнава добре ситуацията, до ден днешен той не е излязъл от това си състояние, всеки път, когато спомене за това, в очите му ще забележиш сълза. Какво тогава ще бъде състоянието на децата? Ония, които не разбират смисъла на думата Израел, нито смисъла на думата смърт, а знаят само – както ми каза веднъж едно момченце – “Защо Бог не ни обича”.

Осмият въпрос е свързан с едно понятие, което Карл Густав Юнг нарича “складиране на кризата”. Естеството на това понятие е свързано с един защитен механизъм, който организмът си изработва в състоянията на опасност, особено пред децата си, за да не предизвика у тях паника, а след като ситуацията на опасност отмине, организмът си възстановява наведнъж целия страх и объркване и това води до беди, за които един Бог знае – обикновено те причиняват осакатявания, за които понякога не знае дори самият им носител. Спомням си след войната през 2012 как мнозина ми казаха: Странното е, че по време на войната не изпитвахме страх, но след като тя свърши, изпитваме паника. Тъкмо това е понятието складиране на кризата.

Деветият въпрос е въпросът за загубата на географската памет за местата. Там, където е имало място, с което сме свързани, и Израел го е бомбардирал и разрушил, след години не можеш да кажеш на приятел: Тук съм си играл, или тук съм учил – “тук” вече не съществува, налице е заличаване на географската памет за мястото, Израел се опитва да заличи нашата връзка с местата.

Десетият въпрос е загубата на вяра и доверие в майката и бащата, тъй като те не са способни да защитят децата си – впоследствие това води до осакатяване на връзката между родители и деца.  Войната е жестока, осакатява чертите на човека в нас, колкото и да сме способни да устояваме. И преди който и да било да помисли за ремонт и възстановяване на Газа след войната, трябва да помисли сериозно как да бъде ремонтиран човешкият дух, как да бъдат закърпени дупките в душите на хората, защото тъкмо това в крайна сметка цели Израел с всичко това – да ни убие или да срине нашите души и способността ни за живот.

Седемнадесети юли 2014