Понякога забраняваме или ограничаваме децата си, защото не можем или не искаме да приемем риска да се случи „нещо“: после ще трябва да чистим, перем, да преобличаме детето или да слагаме лепенки… ами ако предварително да се подготвим за последствията?

При всички случаи, понякога се налагат забрани и ограничения, но тук се намесва умението ни да казваме не (прочети теорията за Достатъчно добрата майка) и да поставяме граници. Но често ситуацията не налага отказ, а ние въпреки това казваме НЕ. Причината – по-скоро да осигурим собственото си спокойствие или да поласкаем всемогъществото си над децата. Дали на практика се получава така? Личният ми опит учи, че когато се поставим на мястото на децата и откликваме с разбиране на техните желания, и за двете страни е по-добре. Личният опит показва също – че ние, майките, сме по-страхливите. Затова, в много случаи, можем да се доверим на татковците – именно те са онези, които според психолозите показват на детето света, докато майката се грижи за неговата сигурност.

НЕ-тата е възможно да станат още повече в училище – надпис в коридора на едно училище гласи: не тичай. Защо е така – движението  е една от основните потребности на децата. То помага дори да учат и усвояват по-лесно, още от малки. Затова нека поне вкъщи се опитаме да спестим излишните НЕ-та. Ето няколко причини да го направим…

ПОЛЗИ от това да не казваме НЕ на всяка цена:

Спестяваме си виковете и плача на детето

Прекъсването на намерението или на правенето на нещо „много интересно” често води до ПЛАЧ и се налага да успокоявате детето. Подобна ситуация може да приключи (при по-строгите родители) с викове, бой, наказания. Ако не намирате достатъчно силни аргументи против това, което прави или иска да направи мъникът, може би всичко е било напразно и е станало „от нищо – нещо”.

В този случай „повикайте” детето в себе си – спомнете си не обичахте ли да правите същото като малки? Едно от любимите неща на много деца е да играят с вода: мивката у дома често се превръщаше в бойно поле на лошите и добрите кораби. Едва ли има много хора, които обичат да мият съдове… освен когато са били деца. Стига да няма основателни причини детето да не се мокри, с малко контрол и бърза смяна на дрехите, можете да го оставите да се забавлява, поне известно време. За него това ще е една положителна емоция от изминалия ден… а за вас? За вас също… това  е още една от ползите да не казваме не – забавлявали сме се заедно:

Съпреживяваме неговата радост

Известно е клишето, че сме щастливи, когато и те са щастливи. Въпреки това, понякога трудно се справям с даването на „разрешение”  от чиста проба страх. В много от тези случаи преодоляването на страха и контролирането на ситуацията ме е възнаграждавало. Пред мен се изправя едно дете, което за пръв път се е качило на толкова висока пързалка самичко, пуснало се е по нея самичко и споделя радостта си, казвайки „Бравооо” и пляскайки с ръчички от радост. Опитвам се в подобни ситуации да се поставя на неговото място, да разбера как то усеща нещата и как би се почувствало, ако го бях спряла. 

Помагаме му да изпита удовлетворение от собствените си постижения и открития

Сигурно звучи твърде егоистично да търсим лични ползи (като предходните две), когато основната цел е да помогнем на детето ни да расте със самочувствие и вяра в собствените си умения.  И въпреки това съм убедена, че да повикаме детето в себе си или да се поставим на негово място са важни стъпки, които ще ни помогнат да осъзнаем колко важно е за него да бъде откривател и да не бъде спирано на всяка крачка и на всяка цена.

Всеки родител също е извървял пътя до свободата (или комплексите) си по един или друг начин: наблюденията ми показват, че често или повтарят модела, по който са израснали, или напълно го отричат. Така например виждам родители, израснали в среда на наказания и авторитети, които обичат децата си и откликват на нуждите им. Но виждам и такива, които повтарят наказанията и тона, които са били налагани на самите тях.

Виждам и родители, които осъзнават грешките си, но виждам и такива, които са верни на егото си и за нищо на света не биха се оставили „да ги командва” едно дете. Затова пътят към осъзнатото родителство не сработва при всеки, или пък много от нас ще осъзнаят грешките си чак когато децата им пораснат: избягали от авторитарните си родители, или когато със жалост откриваме, че сме отгледали човек без амбиции и любов към живота.

Помагаме му да открива света

Причината детето да бъде ограничавано може да граничи със, да го нарека, свръх-пазителство от страна на родителите. Познавам родители, които ограничаваха най-естествения порив на детето си още в първите му годинки – да се движи на воля, да ходи, да тича и причината за това беше „да не падне”. Впоследствие у тях се появи и страха да го пуснат на детска градина… Да стигнеш от точка А до точка Б е едно от нещата, които движат света и прогреса. Утре свръх-пазителството би се превърнало в забрана за ходене някъде… а вдругиден – би могло да се превърне в страх да ходи където пожелае, да постигне нещо в живота или професията си и т.н. Родителите могат да бъдат част от неговия свят като сами му помагат да го изучава. Един мой близък казваше – „По-добре да чуе тази дума от мен, отколкото да я научи на улицата”.

За много баби и хора, на които поверяваме децата си, гледането на детето е голяма отговорност и те са свръхпредпазливи. Не винаги, но все пак, понякога нашата реакция – на свръх обвиняващи – би могла да бъде също причина да пазят детето, включително и с цената на много ограничения и НЕ-та. Търсенето на баланс и разбиране от всички, които се грижат за него е първата стъпка в стремежа ни пред нас да расте самостоятелно дете, което вярва не само в нас, но и в себе си.