„Защо казват на бежанците терористи?“ пита 7-годишният ми син, дочувайки по новините репортаж от Народното събрание. Дъщеря ми ми разказва как „В Сирия било много хубаво преди войната“ – има си две приятелки сирийки на площадката пред блока, от известно време са тук и вече говорят български. Имали там къща, голяма колкото площадката, на която сега играят. Показва ми арабски цифри (по-различни от тези, на които ние казваме „арабски“).
Темата за бежанците от Сирия (или по-точно търсещите убежище, както е технически правилно да се наричат, преди да получат статут на бежанец) е често споменавана в нашия дом. Старая се да възпитавам децата си да бъдат отворени към различните култури, да са граждани на света. Самата аз преживях и разбрах какво е да си чужденец в младостта си – излизайки от малка, доскоро затворена България в началото на 90те, тръгнах към Великобритания на едногодишна обменна програма. При кацането на самолета на Хийтроу се разплаках от щастие („Искаш да се върнеш у дома ли?“ – попита ме загрижено на английски жената до мен). Бях учила в английска гимназия, бях започнала английска филология и пътуването до Острова беше истинска мечта. И оттогава всяко кацане на Хийтроу ми е много вълнуващо (Какво ли е да преминаваш граница през нощта, да се страхуваш за живота си, да не знаеш къде отиваш и какво те очаква там?)
Работех в малко шотландско селце, в католически девически пансион. Изпитах за пръв път какво значи да си чужденец: няма ги познатите места, музиката, която харесваш, храната е странна, липсват ти приятелите, близките… Забравяш коя си, губиш ориентирите си, никой не те познава, а всяко приятелство иска време… Дребните проблеми изведнъж придобиват огромни размери – да не ти преведат парите навреме, да изпуснеш часа за хранене, да кажеш нещо не на място… И най-малкото нещо може да те хвърли в ридание, а депресията дебне зад ъгъла – неотменна част от културния шок. Имах собствена стая, условията в пансиона бяха чудесни, намираше се сред огромен парк, когато не бях на работа, работа имах право да посещавам часове по избор. И въпреки това, страдах ужасно. Дотолкова, че бях влязла в цикъл на постоянни боледувания, от които не можех да се спася. Бях на една крачка да се прибера у дома преждевременно, чувствах се ужасно. (Опитвам се да си представя какъв ли е шокът да попаднеш в пълна мизерия, каквато показаха камерите от софийските бежански лагери, да не разбираш езика, да нямаш лично пространство, да нямаш средства, дори храна, да нямаш документи, да имаш деца, за които също трябва да се грижиш…).
Една от монахините реши да ме приобщи към вярата, но не намери правилния подход и ме загуби за каузата. „Ела пак някой път да си упражниш английския“, ми каза. Are you joking? Цяла година правех само това, никой в пансиона не говореше нищо друго освен английски наоколо. Приказвах си с удоволствие обаче с друга монахиня, изключително мила и блага жена, полякиня, избягала от войната като млада. Молитвата е най-важна, каза ми тя при един от разговорите ни. Запомних го. Не църковните ритуали, не ходенето на църква, не четенето на Библията – а да си говориш с Бога.
По време на Великденската ваканция реших да попътувам из Англия и попаднах в космополитния Лондон, където можеш да видиш накуп всички раси по света, да чуеш всякакви езици и диалекти. В самото начало на пътуването, буквално през първия си час в Лондон (наплашена от добронамерени хора да внимавам и да се пазя в големия град), срещнах едни момчета – бяло и цветнокожо, които ме загледаха и тъкмо да ги подмина, чух едно обезоръжаващо и чисто „Спри да си поговорим, а?“ и спрях, поговорихме, споделих сандвичите си си тях, защото беше твърде рано, за да си купят, а бяха гладни – и това даде страхотен старт на цялото ми пътешествие. Те отиваха за риба и ми подариха талисмана, който си бяха взели: порцеланова рибка. Християнски символ с богата символика (включваща и чудото, при което Исус нахранил множеството с пет хляба и две риби). И името на единия (с карибската външност) носеше символика, която едва сега, когато сложих всички части от пъзела заедно, придоби смисъл. Крисчън се казваше. Не си го измислям.
Точно преди да си тръгна от Лондон, отидох до Оксфорд (разхождах се из величествените каменни улици и си мислех как човек като мен няма никакъв шанс да бъде студент на такова място), след което тръгнах към Страдфорд-на-Ейвън, родното място на Шекспир. Тъкмо бях пуснала последните си 10 пенса в шапката на един уличен музикант, преди да отида до банкомата, и се оказа, че банката ми не ми е превела парите, които очаквах. С десет пенса можех поне да се обадя по телефона на някого, и за известно време обмислях дали да не си поискам обратно стотинките. Отказах се обаче, не беше редно. Не посмях да си поискам и от група българи, които си приказваха на улицата. За късмет, имах в чантата си пакет с хляб и шише с вода. Имах и едно желание: да вляза в The Stratford Experience (местната забележителност, мултимедиен музей). Стоях около половин час във фоайето и накрая разпоредителката ме попита какво чакам и ме пусна без пари. Беше страхотно!
Имах също и всички необходими билетите за дългия път обратно: Страдфорд-на-Ейвън – Оксфорд – Лондон – карта за метро – Единбург (нямах само последния, до малкото ми село, и обмислях а се прибера на автостоп, макар че нямах никакъв опит как се прави). В автобуса от Лондон до Единбург до мен седна един голям, грубоват шотландец, с вид на човек, който се вълнува най-много от футбол и няма много за какво друго да си говориш с него. Връщаше се от пътуване в Унгария. Говорихме си цяла нощ, сякаш се познавахме от години. Сподели с мен храната си и ми даде назаем пари, за да се прибера до пансиона. Тогава научих много важен урок: че ако дадеш, когато имаш в излишък, то се връща към теб от най-неочаквана посока, точно когато имаш нужда.
Но и в самия Лондон имах страхотни преживявания и срещнах невероятни хора. Кръстена съм в православна църква, работех в католически пансион, а там попаднах на протестантска християнска общност – много интересно преживяване. Заведе ме приятел, когото бях срещнала година по-рано случайно в София (backpacker, който се връщаше от пътуване в дивата част на Турция и България му се беше сторила сравнително цивилизована – на гарата чул Papa Don’t Preach на Мадона и решил да даде шанс и на нашия град). Изведнъж се сдобих с много нови приятели, бях част от общност, каквато не съм срещала в България. Всяка неделя след църква те ходеха на обяд в дома на някой от тях, ядяха заедно и си говореха, а после гостите се организираха и измиваха всички съдове, докато домакинът отдъхваше. Веднъж в месеца в църквата правеха огромна дълга маса, всеки носеше нещо за ядене от дома си и канеха бедни или хора от различни краища на света, попаднали в многомилионния Лондон. Беше невероятно да се почувстваш у дома толкова далеч от дома.
С моя приятел имахме много спорове за Бог. Аз смятах, че хората са го измислили, за да си направят живота по-разбираем и да го осмислят. Той мислеше друго – Бог съществува, независимо дали ние приемаме този факт или не. Въпросът остана да ме мъчи до момента когато, един следобед в Шотландия, имах видение, Бог наистина ми се яви, физически го усетих, хвана ме за ръката, когато имах нужда, прегърна ме – и за себе си аз разбрах, че го има. Само не разбрах как се казва. И до днес не съм сигурна. Не е справедливо да се яви само на християните, или само на мюсюлманите, или само на будистите… и да остави останалите си деца. Затова реших, че Бог е един, но ние хората говорим за него на различни езици, даваме му различни имена, обясняваме си го чрез различни религии… и често се караме и понякога даже се бием, точно както и децата в едно семейство.
Няколко години по-късно се върнах във Великобритания. Този път – за една година в Оксфорд. Невероятното няколко години по-рано се беше случило, с помощта на стипендии за студенти от Източна Европа. Случайно или не, колежът, в който бях разпределена, се казваше Jesus. Е, не е чак толкова странно – много от имената на колежите са с християнска символика още от времето, когато религията и образованието са били много по-тясно свързани от сега. Бях изчела това-онова за английската аристокрация, за учтивостта, бях писала дипломна работа върху “Остатъкът от деня“ (блестящ поглед върху сърцевината на английската учтивост и аристократични нрави, написан от японец). Очаквах да ми е много трудно да се адаптирам към средата и да се чувствам не на място, но този път адаптацията беше много по-лесна. Изненадващо, имаше много международни студенти като мен, от различни краища на света. Имаше много социални събития, за да се опознаем. Най-лесен обаче беше контактът ми с един кениец, който беше мюсюлманин, но това никога не се появи като проблем – просто си говорех с него така, все едно беше българин, още от първия разговор (впрочем, излъгах: с българи не съм имала толкова непосредствен контакт).
Моят приятел в Лондон вече работеше в християнска мисия, където се грижеше за мюсюлманските имигранти от Бангладеш в района. Хора от една от най-бедните части на света, попаднали в добре уредени общински жилища в непосредствена близост до една от най-лъскавите части на Лондон – Canary Wharf, вторият финансов център след Ситито. В Мисията имаше обширно помещение, където децата на имигрантите можеха да се срещат с други деца, да играят на компютри, да получат помощ с домашните, да участват в различни дейности и клубове по интереси, а възрастните спираха за кафе и разговор. Не мисля, че някой ги е притискал да променят вярата си. По-скоро са мислели, че правят всичко това по волята на Бог, път той си знае работата, а пътищата му са неведоми…
При едно посещение в Нотингам ми се наложи да взема такси. Попаднах на индийски шофьор със силен акцент. Стана ми интересно и го попитах откъде е. „Аз съм от тук, а ти откъде си?“ Закова ме той. Великобритания е коренно различна от това, което е била преди 50 години: в лондонските училища днес се говорят над 300 различни езика и дори самият английски език все повече се огъва под натиска на всички интернационални варианти. Наскоро в едно проучване Великобритания, САЩ, Канада и Южна Америка бяха посочени като най-расово толерантните страни в света. Много ми харесва тази мултикултурна среда, но ми се струва, че и британците се задъхват – твърде много хора желаят да се заселят на острова и им идва твърде бързо. А и чужденците (особено туристите, които формират немалка част от националния доход) са разочаровани: отиват, за да срещнат англичани, а срещат главно други като тях.
За да разубедят българи и румънци да се включат в пазара на труда след падането на ограниченията на 1. 01. 2014, британците направиха анти-рекламна кампания. С типичното си британско чувство за хумор и самоирония, те не казаха „Не ви искаме тук! Махайте се!“, а казаха: Тук е много лошо, няма да ви хареса! Времето е ужасно и много вали, улиците са мръсни, а и работа няма. Разбира се, подтекстът беше ясен, но други британци отговориха (използвайки популярен формат, с който Великобритания прави реклама на достиженията си по света): GOVERNMENT IS NOT GREAT Britain. Bulgarians and Romanians welcome! И там, както и у нас, обществото е разделено на две по отношение на имигрантите. И въпреки че много от тях не ни искат, хубаво е да знаеш, че има кой да ти каже добре дошъл.
„Добре дошъл!“ – това е първото, което трябва да кажем днес на идващите у нас сирийски бежанци. И след като ги приютим, нахраним и напоим, да поговорим с тях. Да споделим историите си, да поговорим за страните, от които идваме и да се помолим заедно на Бог, който е един, макар и с различни имена.
