Преди избори обикновено ни дават ден за размисъл – да останем със себе си, да премислим събраната информация и да преценим за кого да дадем гласа си – средството, с което като редови граждани имаме някакъв, макар и минимален, шанс да участваме в управлението на страната си. Като родители, имаме двойната отговорност да вземем правилно решение, защото освен нашето бъдеще, с избора си предопределяме и това на децата си.

Използвам дните преди Деня за размисъл, за да споделя собствените си мисли за предстоящия Голям избор. Избор, който имаме на всеки четири години и за който често после съжаляваме… но факт е, че за пореден път много от нас са оставени без реален избор и с усещане за предопределеност и безнадеждност. Защото след всички протести в началото на годината, начело в класациите са отново две големи партии: преди четири години много хора избраха едната, за да се отърват от другата; сега се обръщат към старата, за да ги спаси от новата. Като в омагьосан кръг.

В допълнение имаме дълъг списък от малки партии, много от тях – почти неизвестни; други – сформирани набързо в пушилката на протестите от самите управляващи, за да съберат протестния вот и да дублират и обезсмислят истински протестиращите. Нагледен пример е партията „Орлов мост“, безсрамно откраднала името си от огромния граждански протест на природозащитниците от миналата година (тук се вижда как партията получава инструкции за манипулиране на изборите).

Но дори и да се ориентираме правилно и да открием автентичните, неплатените, тези, които излизат с идеи и каузи, които се доближават до нашите собствени, знаем, че те нямат никакъв шанс да влязат в парламента, тъй като едва ли ще се преборят да минат границата от 4%, за да излъчат депутати, и така гласът ни се ще преразпредели отново към големите… и предпочитаме да заложим на сигурното и да гласуваме за по-малкото зло, за да преборим по-голямото.

И така, избирайки за пореден път наказателния вот, в крайна сметка наказваме самите себе си. И затова този път ми се иска да гласувам „за“, а не „против“, колкото и малък да е шансът моето „за“ да придвижи една малка партия напред в жестоката надпревара. Затова и споделям моите мисли – с надежда, че ако повече хора обединим своето малко „за“ около една малка партия, ПП „ЗЕЛЕНИТЕ“ (да не се бърка със „Зелената партия“), на следващите избори тя вече няма да е толкова малка, а след време – кой знае – може и да има решаващ глас при определяне на политиките в държавата.

Впрочем, „партия“ не е точната дума в случая (поне не и в смисъла, в който свикнахме да ползваме думата у нас в последните години). Партията е формата, която позволява да се явиш на избори и ако спечелиш гласове, да участваш в някаква степен в управлението на държавата; докато „Зелените“ според мен поне са по-скоро движение на млади, интелигентни, образовани хора, отдадени на серия от каузи, които са важни и за мен (тук можете да видите техните каузи). И поради това са ми много по-близки от всяка друга партия.

„Зелените“ са свързани с природозащитните протести в последните години, благодарение на които бяха спечелени важни битки в опазването на природата. И макар че не съм от най-запалените природозащитници, си давам сметка, че природата наистина си струва усилията, защото тя е последното, което притегля младите и талантливи хора към родината им. И защото, ако не остане природа в България, скоро и хора няма да останат, както напомня един от призивите на „Зелените“. Ето част от манифеста на младите от лятото на 2012та (от Георги Деянов):

“Връзката на българите с гората и планината е дълбока и магическа. Горите и планината винаги са били последното убежище на свободата. Селищата, равнините и реките ни са владени, но горите – никога.”

Всъщност, грижата за природата съвсем не е локална, българска кауза. Глобализацията води със себе си и глобални заплахи за цялото човечество и ако не сме внимателни, може и да не влезем в 22 век, според някои учени и анализатори. “Глобалното село има и своите глобални идиоти”, както казва Лорд Рийз, професор по космология и астрофизика и президент на Кралското общество в Our Final Century?. Пределно ясно е, че в желанието си да реализират все по-големи и по-бързи печалби, много хора са склонни да пренебрегнат дългосрочните рискове, за което можем да платим всички в недалечно бъдеще, ако не се противопоставим решително.

Извън тези романтични мотиви, ме води и чисто прагматичният мотив да подкрепя една по-различна партия, която по всяка вероятност няма шанс да управлява през следващите 4 години, но има шанс, ако получи 4-5%, да  внесе свеж полъх в новия парламент, да изразява открито позициите си от парламентарната трибуна, да участва в коалиция или като конструктивна опозиция и да набира популярност и парламентарен опит за в бъдеще. Затова силно се надявам да прескочи тази бариера. Надява се и един от лидерите им, Борислав Сандов. Интервюто му си струва да се прочете.

Но дори и да не успее, ми се иска да я подкрепят достатъчно хора, за да мине 1%-ната бариера и да получи субсидия, с която ще отстоява битките си за природата много по-уверено и убедително, а също и ще може да популяризира идеите си преди следващите избори. Защото от личен опит знам колко е трудно да се бориш за кауза с гол ентусиазъм и да разчиташ единствено на доброволния труд и свободното време на хората – почти невъзможно е и всяко постижение (а те досега са постигнали много) е достойно за уважение и подкрепа.

Накрая, искам да споделя една статия, която мен лично ме извади от състоянието на предизборна безизходица, така добре описано от Светла Енчева, и ми върна надеждата, че има смисъл да се гласува и че има за кого. В “Походът на лемингите” Александър Попов казва следното, за да обоснове собственото си решение да гласува за “Зелените”:

“Хората от Орлов мост, както се казва и в онзи своеобразен манифест, са хората на бъдещето. Това не са шайка заблудени еколози, както често обичат да си припяват един на друг форумните тролове и дървените философи по масите; нито пък са зелен октопод, както ги нарекоха министрите на ГЕРБ. Зелените технологии в момента съставляват един от най-бурните сектори на развитие в света, мегаполиси като Лондон разчитат, че инвестициите в тях ще вдъхнат нова младост в икономиките им. Зелените технологии вървят ръка за ръка с иновациите и носят повече богатство и щастие на обществата, които залагат на тях. Зеленото в глобален мащаб означава оптимизация, подмяна на старите шаблони с по-ефективни нови, регенерация на средата за живот, включително градската. Не е случайно, че хората от Орлов мост бяха умните, образованите, толерантните, технологично-умелите и начетените. Знанието, въображението, добротата и природата имат поне едно общо нещо – облагородяват човека.”

Но той казва още нещо, което ми се струва дори по-важно:

“Не, не искам да убеждавам в името на тази или онази партия. По-важното е друго – че всеки трябва да вземе участие в демократичния процес, за да се наруши самоубийствения лемингски транс.

Гласуването е само втората крачка. Първата е всеки индивидуално да помогне за въдворяването на чуваемост. Споделете на приятелите си за кого ще гласувате, още по-важно – споделете защо. Спорете с тях, опитайте се да промените техните виждания, поставете на изпитание собствените си. Демокрацията работи най-силно, когато предоставя на хората множество прозрачни арени за отсяване и каляване на идеи и политики. Социалните мрежи днес предоставят такава арена. Може и да не е най-уредената (и това ще стане скоро), но поне е огромна и ако наистина имате какво да кажете, то ще отекне в нея. Ако в този текст сте припознали нещо, което ви е харесало или пък е минавало и през вашата глава, споделете го и добавете собствените си мисли. Ако не сте съгласни и имате какво да кажете срещу него, пак го споделете, но най-важното – дайте гласност на своето мнение. Докато се плашим от измислени чудовища и чакаме поредния юнак да дойде да ни спаси от змея, ще си гледаме демокрацията през крив макарон.”

Затова и си позволявам да споделям собствените си мисли и пристрастия (без да съм свързана със “Зелените”, подчертавам това!), защото на фона на бруталното партийно облъчване от телевизионните екрани и от площадите (за което сами си плащаме, разбира се) няма как да се чуе гласът на малките партии, освен ако самите ние не им дадем своя глас – не само в избирателните урни, а и реално, и виртуално; ако не ги подкрепим шумно и гласно, така че да разсеем мотива на приятелите, които харесват каузите им, но не вярват, че има смисъл.