Един от лайтмотивите на серията протести под надслов #ДАНСwithme е разделението между „младите, интелигентните, одухотворените“ протестиращи представители на средната класа, които се борят за граждански права, срещу недообразованите, одърпаните, отрудени хора от февруарските протести, които се оплакваха от високите си сметки за ток. Противопоставянето на групи протестиращи е перфектна стратегия за разбиване на протестите, разбира се. Веднъж са „сини“ срещу „червени“, друг път „българи“ срещу „турци“; а сега ни разделиха и на „готините“ срещу „смотаните“.

Факт е, че поводът за февруарските протести бяха непоносимо високите сметки за ток; но не стана ли още тогава пределно ясно, че сметките са високи именно заради мафиотизирането и олигархизирането на държавата с активното съдействие на тогавашното правителство? Не прераснаха ли протестите в бунт точно срещу това? Не падна ли правителството именно заради тези протести? Нямаше ли и през зимата достатъчно млади и интелигентни хора, които излизаха с послания срещу мафиоти и олигарси? Не изгоряха ли някои от тях в отстояването на тази кауза? Въпреки, че вместо да отразят смислените протестиращи, да им дадат възможност да артикулират разумни искания и послания в националния ефир, медиите услужливо подаваха микрофоните на хора, които очевидно нямаха много какво да кажат извън добре познатото „Мафия!“, „Оставка!“ и „Уууу!“. И канеха в студията си добре познатите партийни мутри, които умело използваха протестите за предизборен пиар.  А през това време мнозинството от интелектуалците като цяло страняха от вземане на отношение по политически проблеми, и дори не се включиха активно с позиции и мнения в предизборната кампания. И сякаш се събудиха на сутринта след изборите, когато разбраха какъв абсурд са допуснали да се случи с мълчанието си.

И затова сега протестите са различни. Сред протестиращите днес се виждат познатите лица на писатели, преподаватели, актьори, музиканти, журналисти, правозащитници.  С голяма радост в тълпата открих свещеника, който ме венча и кръсти сина ми (почти неузнавам без расото си, облечен в дънки и яке). Видях много от познатите си, които с неудобство заливах с линкове във Фейсбук преди изборите, а те учтиво ги подминаваха. Видях хора, които изведнъж са осъзнали, че заниманията на интелекта и духа минават през активното гражданско участие и че колкото и да не им се занимава с политика, без тях демокрацията няма да я бъде. И ако не искат да грабват децата си и да се упътват към Терминал 2, то трябва да ги грабнат и дружно да се упътят към площада пред Министерски съвет, за да заявят ясно позицията си: „срещу“ срастването на държавата с мафията и олигархията и „за“ нормалността и принципността в управлението. Видях много хора, които не се поддават на деленията на „наши“ и „ваши“, на „сини“ и „червени“, на „бедни“ и „средна класа“, на „българи“ и „турци“ и пред които националистическите възгласи, толкова успешно пласирани на предишните митинги, не вървят; а на провокациите отвръщат с иронично-подигравателното  #усмихнисебе!

Това са „готините“ хора, които днес са на улицата. А истински „смотаните“ са в парламента и ту влизат, ту излизат от Пленарна зала, объркани, че не могат да схванат как отново да се включат в играта. Истински „смотаните“ гласуват не според волята на избирателите си, а според сигнал от партийната си централа. Истински „смотаните“ се борят как да докопат по-голям дял от държавната баница за себе си и близкото си обкръжение. Истински „смотаните“ правят договорки помежду си и с подземния свят и дори когато тотално се изложат, пак нямат доблестта да кажат искрено и почтено, че са сбъркали и се разкайват, а хитруват с оправдания като „Подценихме реакцията на хората.“ (Което, според един уместен коментар във Фейсбук, не е „Сгрешихме“, а „Прецакахме се“). И сега трябва да измислим как да извадим от парламента „смотаните“ и да ги заменим с „готините“.

И тук идва трудното. Трябва да измислим не само как да не спира натискът на улицата, а как цялата тази позитивна енергия за промяна да се трансформира от лайфстайл среща след работа на готините хора (в стил „София диша“) в демократичен процес на обсъждане на проблеми и вземане на решения, който да ни помогне да изясним позиции, да се обединим около конкретни искания и да излъчим лидери, които да ги отстояват. А това е наистина трудно, защото май никой не ни е учил на демокрация, и сега трябва да си я измислим сами.

Но какво пък, всяко начало е трудно (каза ми го моят дядо на прага на смъртта и думите му още отекват в съзнанието ми). Сега е моментът да започнем срещи, фокус групи, обсъждания, дебати, четения и всякакви други форми на демократична обмяна на мнения и генериране на идеи. Сега е времето и за арт прояви, които фокусират обществената енергия около важните въпроси. Сега е времето да залеем София и цялата страна с плакати и послания, които да ни ориентират в ситуацията. Сега е времето за рок концерти на открито, които да ни събират заедно около общата ни кауза. Може би е време и да си спретнем нашия Speaker’s Corner в нашата Борисова градина (и дори да си върнем старото име, но с нов смисъл, Парк на свободата?). И да използваме всяка възможност за изява в медиите, за да стигнем и до най-отдалечените кътчета в страната. Защото ако пропуснем момента и този път, ще трябва като един от шепата готини и достойни хора в днешния парламент, Стефан Данаилов, да кажем „Мълча и се срамувам.“ Вместо това, да си кажем, както ни напомни преди дни писателят Георги Господинов: „Децата ни гледат.“ Да го кажем не на управляващите обаче (те няма да се засрамят от децата ни). Да го кажем на себе си. И после да го превърнем в действие.